„Родителство без стрес“ – как – или нека започнем с признаването на факта, че децата понякога ни ядосват! Обичаме ги, но и ни ядосват, защото понякога наистина се държат като не много добре или не точно както очакваме. Това е добре. Те са незрели и неопитни, те просто учат правилата на човешкото общество и се учат да установяват причинно-следствени връзки.
Всеки, който мисли, че е погрешно да се ядосваш на тези, които обичаш,
може да не чете повече.
Какво правите, когато се ядосате на детето?
Първата импулсивна реакция на типичния родител е да порицае, да се скара или да засрами.
Първо, ви се иска да поставите някъде чувствата си на гняв, раздразнение или страх, а същевременно виновникът е тук.
Второ, искате да направите нещо, така че детето да разбере, осъзнае и никога повече да не прави това. Логично ли е?
На пръв поглед изглежда така. И много родители го правят, отглеждайки дете през страха от отхвърляне, критика и обезценяване.
Всичко е просто. Всеки стимул предизвиква реакция. В зависимост от стимула и реакцията или казано по друг начин се създава връзката „стимул-реакция“.
Ако постъпвате по споменатия начин, единственото, което ще постигнете, е че детето ще се страхува от наказание, и нищо повече. Детето ще се научи, но няма да има разбиране. То няма да се срещне с естествените последици от поведението си, с провала, няма да се научи да забелязва значението на силата на волята за постигане на целите, няма да разбере какво се случва с него и защо е взел такова решение. Но тогава той може да се научи да лъже, да избягва и да хитрува. Макар че и това е ценно умение, не споря….
Трудно е емоционално да се развие осъзнатост, независимост на мислене и вземане на решения у детето.
За да разбере детето, че поведението му е неприемливо, то трябва спокойно и внимателно да го погледне отстрани, да осъзнае причините и последствията.
Ключовата дума тук е „спокойно“.
Това е техническата страна на процеса, неговата логика. Но „спокойно“ е възможно само когато родителят не критикува детето, а го подкрепя и съчувства. Дори самият той да е уплашен и ядосан. Да точно.
Издишваме, удряме възглавницата, правим десет клякания и отиваме да подкрепяме и съчувстваме.
Много е трудно емоционално, но „ние сме родителите“!
Нашата психика не знае как да се фокусира едновременно върху два процеса, тя избира най-емоционално значимия, оставяйки останалите на заден план.
За детето конфликтът с възрастен е опасност номер едно.
С какво ще се сблъскаме според вас?
Детето ще се отбранява, ще се оправдава, ще блъска, ще се плаши, ще плаче, ще се обижда, ще се ядосва, но няма да оправи нещата със себе си. Фокусът на вниманието му е там, където е опасно, където е нападнат, останалото може да почака. Той ще бъде въвлечен във външния конфликт, но не и във вътрешния.
Срамът, вината или обидата няма да дадат място за балансиран и спокоен размисъл.
Какво да правя?
Да се даде място на вътрешния конфликт на детето, избягвайки външния.
Грешно:
- „Не те ли е срам?“,
- „Какво си мислеше?“,
- „За да не посмееш да направиш това отново!“,
- „Не искам да говоря с теб след това!“
Правилно:
- „Съчувствам ти, вероятно си уплашен и се чувстваш виновен“,
- „приятелят ти също е обиден от теб сега“,
- „колко жалко, че сега трябва да наваксваш целия клас и да учиш повече заради отсъствията си “,
- „ Тревожа се за теб, нека помислим защо се случи това и как можем да поправим ситуацията.
Правилото, между другото, важи и за отношенията с възрастните. Външната конфронтация пречи на вътрешната. Вътрешните промени изискват външна тишина и подкрепата на близките.